В редакцията на bassline.bg сме доста moody на моменти. Понякога тези моменти са продължителни. Генерално избягваме да коментираме ситуацията в България и фокусираме вниманието си върху това, което се случва в dance музиката на глобално ниво. Но от време на време се събират размисли и страсти, които смятаме, че трябва да бъдат изказани. Темата този път е “Къде, по дяволите, отиде ентусиазма по електронната музика в България?”.
През 90-те, Metropolis запалиха искрата на електронната музика и въобще на тази култура в България. Всички си спомняме първите street паради, Westbam, Marusha, боядисаните коси, ужаснo смешните електрикови дрехи и гащеризони. Но бяхме щастливи и вярвахме в това, което се случваше. Всичко изглеждаше от цветно по-цветно погледнато през розовите рейвърски очила. След 2000-ната година дори имаше предаване за електронна музика по БНТ (!), имашe 2 магазина за плочи в София, имаше Спартакус, имаше Indigo, Chervilo беше в “златните си години”, имаше Escape. Дoри Black Box беше почти винаги пълен, въпреки големия си капацитет. Пускахме на плочи (!). Разменяхме касетки и CD-та с миксове записвани от радиото (да, имаше радио rFI, което всяка вечер излъчваше електронна музика). Имаше trance движение. В Пловдив се случваха големи trance партита. Зароди се и drum’n’bass движението. Всичко беше супер. Беше просто казано cool.
Нещо обaче се пречупи и целият ентусиазъм към електроннта музика в България се изпари. Повечето, които бяха част от тези събития, днес са доста улегнали, а на фона на новото поколение partygoers е наивно да говорим за електронна сцена и култура у нас, макар че в същността си bassline.bg се опитва да прави именно това.
Вероятно, никога няма да ни омръзне да се връщаме към 90-те и всичко, което ни предлагаха като изживяване. За съжаление, в първите 10 години на новото хилядолетие, у нас не се случи нищо особено по отношение на електронната музика.
За да илюстрираме какво се случва днес, нека започнем със следния пример: вървите по централна софийска улица и изведнъж забелязвате, че любимо ваше място, на което обикновено сте поркали биричка с приятели, сега е лъскава сладкарница, в която продават кафе лате, бейгъли и ръчно приготвен хляб с лимец, на спретнати хора с блейзери, MacBook Air и iPhone 6s. Още по-тъжното обаче, е че до него в процес на създаване е още едно подобно заведение. Обяснението на този съвременен феномен е термина Gentrification. Гентрификацията представлява процес, свързан с подмяната на по-бедните класи хора от централните градски площи от по-богати. Гадно нали? Гадно е защото вие просто не сте хората с блейзерите и хващате метрото към Младост след работа.
Примера е проста аналогия с това, което се случва на българската и световна dance сцена в момента. Електронната музика от зората на своето съществуване е тази, която успява да обединява хората от различен цвят, класа, пол и сексуална ориентация. Днес обаче, тя е опитомена, унифицирана, набутана в cheesy клуб с евтини танцьорки, със залепен етикет с цена и промотирана от хора, които искат да имат яхта и собствен fashion label за скучни черни пижами (извинете, туники) с асиметрични кройки.
Tези хора имат още по-изпразнена от съдържание публика – така наречените millenials (родени около 2000-ната година) – младежи, които никога не са наясно с това какво точно искат, живеят с илюзията, че Instagram снимките им са някакъв арт, никога не са задоволени и основното им занимание е да се оплакват в социалните мрежи за скучният им живот през прескъпият им iPhone. Това е поколението, което не успя или не пожела да подеме ентусиазма по електронната музика, бягайки от клеймото “наркомани”, което рейвърите получиха. В България думата “рейвър” винаги е в конотация с наркоман и обикновенно придружена с доста ирония. Разглезените millenials нямат проблем с наркотиците. Даже напротив – имат още едно нещо, за което да се хвалят в социалните мрежи. Това е поколението, на което просто не му пука за електронната музика, а за това което, малко по-известните хлапета а.к.а трендсетърите ще им кажат, че ще е cool тази седмица.
Почти всички се опитват да пробутват електронната музика на хора, които просто не ги ебе за нея. Лично на нас ни се повдига от rooftop, exclusive, alternative location или по-зле secret location приумици, когато говорим за парти. Звучи рейвърско, но не е. Наистина, това ли е преживяването, което търсите? Да дадеш 20 лв. за вход за DJ известен само на промоутъра или по-зле дори да не знаеш кой ще е DJ-ят; да дадеш още толкова за такси, за да стигнеш до алтернативната локация, забутана на майната си; озвучението да кънти, защото така прехвалената локация просто няма подходящата акустика; да пиеш скъпи коктейли, осигурени от стиснатият алкохолен спонсор, а отпред да има паркиран бус на BoomBurgers, а защо не и базар за дрехи, хендмейд тъпотии или изложба. Разбира се, разглезените пикли и фешън катастрофи (хипстъри) ще бъдат във възторг от възможността да се набутат с кинтите на мама и тати, за да отидат да си направят селфи и после да имат повод да се оплакват за всичко възможно. Най-сюрреалистичното в цялата картина, е че на целият този цирк се лепва етикета underground и направо ни спира тока от удивление. Този тип излигавени подобия на партита, просто не предоставят никакво преживяване, което да помниш и единственото доказателство, че някога се е случвало е въпросното селфи.
Истинското преживяване в контекста на парти е любимият ти DJ да пуска невероятна музика на брутална саунд система в 5 сутринта, да танцуваш в интимният мрак на клуба, където всички сме заедно и едновременно всеки е в собственият си филм и дори няма да имаш време и желание да погледнеш телефона си, камо ли да си правиш селфита.
Встрани от интимната обстановка на клуба, не липсват и добри мащабни събития, за организирането на които ресурс имат единствено двата най-големи промоутъра на електронна музика у нас – Metropolis и Solar. Тук обаче, отново стигаме до проблема с имиджа на електронната музика в България, начина й на представяне и каналите по които това се случва – “Adam Beyer прави песни”, “Десет предмета, без които еди кой си DJ не може”, “Луксозен techno фестивал” и всякакви подобни PR полюции, при това публикувани в сайтове и медии, чиято публика са точно хората, за които стана дума по-горе. А да! Да не забравяме – свещенните вип билети, които дават невероятната възможност да се набуташ още, за да се почувстваш богоизбран, заради възможността да махаш с ръчички от/зад сцената на простолюдието, обикновенно на 2 пъти по-слаб саунд (Предаването ‘Кои е по-по-най VIP?’ обаче е съвсем друга тема и няма да я развиваме тук).
Оставаме с усещането, че тъкмо хората, които стоят зад тази музика, не се опитват да променят статуквото, и че те самите вече са убедени, че трябва на всяка цена да гонят платежоспособната и незаинтресувана публика. И за да е още по-пълна картинката, самото съществуване на водка Flirt Ibiza, е илюстрация на това, че електронната музика в главите на българите е мутант от предразсъдъци, глупости и клишета.
В България има поне десетина продуценти на качествена електронна музика. За тях обаче, никой не чува и не разбира, защото те не ви набутват rooftop-secret-location-secret-guest-underground пръдни със спонсорирани постове във Facebook, нито пък се влачат по разни сутрешни блокове на треторазрядни телевизии а просто правят това, което обичат (и не, не става дума за Cooh или КiNK, защото и последното пробито лайфстайл списание вече писа за тях).
Според нас няма ентусиазъм (или поне, не този, който споделяхме преди) защото пробутваме електронната музика, като някакъв вид лъскав продукт или бранд на хора, които са в перманентно разтройство на вниманието и които я възприемат именно като продукт, който биха потребили (защото трендсетърите употребяват). Това са хора, които не са лоялни към нищо освен към iPhone-a си и едва ли ще станат лоялни фенове на вашият парти бранд, организация или както там го наричате. Истинските фенове биват изблъскани в ъгъла, защото самите партита се опитват да бъдат някаква лигава сладкaрница, a промоутърите се чудят каква non-music-related тъпотия да добавят, за да привличат незаинтересована публика. Да съгласни сме, че съвремениите нагласи и икономически условия са тотално различни, но именно истинските фенове, които макар да не са много, са основата на тази “култура” в България. Те ще дойдат на вашето парти заради музиката, а не за да се почувстват екслузивно. Избутвайки ги в ъгъла на клуба, обричаме сцената на тотална посредственост.
