Дебютният соло албум на Jamie xx постигна сериозен успех и дори получи номинация за Grammy в категория Best Dance/Electronic Album. Това определено не е началото на соло кариерата на Jamie Smith, който вече няколко години покорява класации, водейки доста популярния лейбъл Young Turks. Но сред една друга, доста по-ъндърграунд и клубна аудитория, албумът на Jamie xx бе посрещнат със звучна критика. Негативните рецензии са насочени предимно към използваните от него семпли. И докато Boomkat защитават наследството на лондонската dance култура от 80-те и 90-те, то RA критикуват артиста спрямо елементи заети от UK jungle и soul/jazz стиловете съответно в парчетата Gosh и Loud Places. Обвиненията се развиват предимно около убеждението, че Jamie xx размива музикалната култура от близкото минало. Имайки предвид дългогодишната история на семплирането, правилни ли са критиките насочени към Jamie Smith и има ли въобще каквито е и да било правила в заемането на музикални елементи от други субкултури?
Със сигурност не цялата критика насочена към Jamie хх е градивна. В ревюто на Boomkat, което впрочем вече е изтрито, по-скоро се откриваше проблем с “posh” background-а на артиста и несъотвествието с корените на музиката, от която е взаимствал. Mark “Marc Mac” Clair, част от 4hero и един от основателите на лондонската dance култура изрази известни симпатии към Jamie Smith. В началото на своята кариера, Marc Mac споменава за критики от страна на реге легенди като Buju Banton, на основа отдалечаване от корените на музикалната култура: “Това, което наистина харесвах в jungle и hardcore ерата е, че тя беше едно бяло платно.”
Все пак това не е първия път, в който артисти взаимстват от лондонската dance култура от близкото минало. Paul Woolford (Special Request) и Lee Gamble в Diversions 1994 -1996 използваха jungle стила като извор на вдъхновение, но не получиха същата порция критики. Този факт може да бъде обяснен с комерсиалния успех на Jamie xx и на публиката, към която споменатите проекти са насочени. И докато Woolford и Gamble също са доста далеч от корените на културата от която взаимстват, музиката им трудно би покорила mainstream класации и радио станции. Негативни реакции могат да бъдат напълно очаквани, когато определо ъндърграунд звучене бъде променено и поднесено на по-широка аудитория. Конструктивна критика може да се изгради около мнението, че на албумът In Color му липсва доза креативност, но някак си не звучи правилно един артист да бъде винен за взаимстване от музика, с която няма нищо общо, особено след като далеч не е първия правейки го. Marc Clair вдъхновява лондонската dance култура в началото на 90-те, взаимствайки от детройтското techno. Чрез семплиране на детройтски акорди и 808 звуци, Clair привлича вниманието на артистите, от които взаимства. Срещи с Kevin Saunderson и Mad Mike водят до първия jungle rave в Детройт – “Това е уважение към културата. Това, което правихме ние, бе напълно различна култура от тази на дейтройтското techno. Случваше се едновременно с напълно различни стилове музика свързани от семплирането.”
Взаимстване от друга музикална култура преди всичко е знак на респект.
Семплирането на даден елемент от музиката на един артист може да бъде възприето не само като знак на уважение към него, но и като своебразен мост към неговата музика. Случвало ви се е да чуете интересен сампъл, който след кратко проучване да ви отведе към този изпълнител и неговото творчество, за което в повечето случаи не сте и предполагали колко е интересно, нали? Този мост може да свързва не само различни музикални стилове и култури, но и поколения, по-младите от които са пропуснали определени музикални движения. Ярък пример е hip-hop музиката, в която семплирането се популяризира през 70-те и 80-години. Jazz и funk са два от стиловете оказали по-голямо влияние на hip-hop движението, създавайки мост между култури и поколения. Disco музиката от своя страна вдъхновява house вълната. Критиките свързани с взаимстването от различни музикални култури звучат меко казано абсурдни и трудно биха се поставили някакви ограничения на семплирането. Именно по-този начин се създават нови стилове. Достигането на нова аудитория не е единствения плюс за артистите, от които се взаимства, след като те получават и приходи от авторските си права.
Целта на тази статия не е да изрази подкрепа към Jamie xx и неговия албум, а по-скоро да отхвърли абсурдните ограничения при семплиране на база произход и култура. Предполага се, че артистът е напълно наясно с елементите, които заема и техния произход. Jamie Smith също така има ясна представа за аудиторията, пред която тази музика ще бъде представена. И точно тук възниква добре познатата дискусия за комерсиализацията на електронната музика. Четейки между редовете ревютата, това е основният проблем на който критиките към албума са базирани. In Colour не цели да изгради мост към музиката, която го е вдъхновила. Парче като Gosh използва UK jungle вокали и drum семпли, които са забавени, отдалечавайки ги от оригиналното им звучене и култура, с цел представянето им на една по-млада pop ориентирана публика. Loud Places ft. Romy от своя страна взаимства от disco парчето на Idriss Muhammad – Could Heaven Ever Be Like This, но енергичното звучене и оригалната идея са неоктриваеми в radio-friendly проекта на Jamie xx. И все пак критика към популярния UK артист наистина може да се изгради на база липса на оригиналост (a.k.a. playing it safe), но не и на база произход и комерсиален успех. Въпреки всичко, всякаква критика трябва да бъде в съотвествие с очакванията за албума, чиято аудитория и pop звучене не трябва да бъдат изненада за никога. Дали албумът щеше да бъде посрещнат със същата порция критики, ако не беше постигнал комерсиален успех? Дали корените на Jamie xx, които не съотвестват с музикалните култури, от които взаимства щяха да бъдат споменати с капка недоволство? Отговорът на тези въпроси ще е по-скоро не.
Комерсиализацията на електронната музика не се харесва и на нас самите, но не можем да отречем свободата, с която артистите разполагат. Не става въпрос само за стилове и за аудитория, но и за семплиране, стига то да не нарушава авторски права. И докато някои артисти могат да предадат нов живот на даден семпъл, други такива биха представили музика, която предизвиква критики заради липса на креативност.
Така остава отворен въпросът “Има ли неписани правила при семплирането?” Ще се радваме да разберем и вашето мнение по темата в коментарите по-долу.
По материали от: Boiler Room
*Използвано е оригиналното заглавие на Jake Hulyer