Ремиксите произлизат от soundsystem културата в Ямайка, а “версиите” и различните “dub едити” на парчетата се превръщат в универсален език между sound проектите, надпреварващи се за внимание (и по-големи продажби на бира). Първи са Lloyd Coxsone и Duke Reid, чийто версии – чисто инструментални парчета – били перфектна подложка за рапиране. Значителното пространство, което осигурявали dub версиите, поставило ремиксирането на друга равнина и вдъхновили голяма част от disco ремиксаторите в Ню Йорк в началото на 80те.
Траекторията, от която се раждат ремиксите в Ню Йорк обаче, има доста по-различна посока. За разлика от Ямайските версии, ранните ремикси в Ню Йорк всъщност са удължени версии на оригиналните парчета, за направата на които, са изпозлвани оригиналните съставни части, а основната идея била парчетата да имат по-голямо влияние върху дансинга. Днешните ремиксатори дължат малко на този подход: с няколко забележителни изключения като Dimitri From Paris, Joey Negro или The Reflex, повечето от съвременните ремиксатори обикновено взимат части от вокалите или баслинията и напълно репродуцират парчето.
Кръстникът на ремиксите е Tom Moulton. През 1971, красивия Moulton работил като модел, и бил на следобедно гей парти на Огнения Остров край Лонг Айлънд през 1971. “Преди всичко DJ-ят беше ужасен,” разказва Moulton. “Гледах хората как танцуват, а парчетата, които вървяха бяха предимно 7″ винили с продължителност от по 3 минути. Пичовете започваха да се разгорещяват, но изведнъж влизаше друго парче и хората губеха ритъма. Беше си срамота, че парчетата не бяха по-дълги, така че хората наистина да можеха да се раздадат.” Moulton се връща в Манхатън и решава да направи mixtape с удължено времетраене на парчетата и без паузи. Работата по 45-минутната касетка, му отнема 80 часа.
Няколко седмици по-късно, получава обаждане: “Всички са полудели по твоя mixtape. На следващият ден ми се обади отново и каза, “Ще можеш ли да ми правиш такъв mixtape всяка седмица? Ще ти давам по 500 долара на mixtape.”, “Казах му, че нещата не са до парите, а до времето.” “Добре, но поне да ни направиш една за Memorial Day? Час и половина. И после можеш да ни направиш и една за 4-ти юли? И за деня на труда?” И така се съгласих.”
Moulton започва да обикаля из звукозаписните компании в търсене на повече парчета за disco миксовете си. В един от лейбълите, Scepter Records, питат Moulton дали би бил заинтересован да направи същото за едно от техните парчета и да го включи в disco микс. Въпреки че бандата реално го мрази, той създава първият им хит. “Удължих парчето до 5 мин. и 35 сек., магическо число, при първоначална продължителност от 3 минути. Имаше една радиостанция WBLS, които пуснаха дългата версия, а не късата.” Това, което Moultan започнал, бързо е прихванато и от други.
От съществено значение за развитието на ремиксите, била появата на 12″ сингли, което се случило съвсем случайно. “12-иките? Jose Rodriguez, моя мастеринг инженер, беше останал без 7 инчови подложки,” разказва Moulton. “Така че трябваше да ми даде 12”. Казах му, “Това е нелепо,” а той ми отвърна, “Знам какво ще направим: ще удължим груува и ще го направим още по-силен.” Разбира се, когато го чух, едва не умрях. По това време имаше няколко DJ-я, с които се виждах през петъците и на които дадох нещата: Richie Kaczor, David Rodriguez, Steve D’Acquisto, Bobby DJ, Walter Gibbons.”
Парчетата стават моментални хитове, като груувът им е по-дълбок, по-силен и по-жив. В следващите няколко месеца на 1975, промоционалните 12″ сингли започват да заливат disco сцената в Ню Йорк, а първата 12″ плоча предвидена за продажба, удря рафтовете на магазините още през следващата година – това е Ten Percent на Doble Exposure. Парчето е ремиксирано от една от ранните звезди на disco музиката Walter Gibbons. Кариерата му започва, като DJ в клуб Манхатън с името Galaxy 21.
“Всеки знаеше как да миксира, но Walter можеше да ремиксира едно парче на живо, без да разбереш, че го ремиксира,” спомня си Tony Smith, DJ и негов близък приятел. “Не съм виждал никой друг да прави това. През повечето време, можеш да разбереш кога някой ремиксира дадено парче, но когато той го правеше, не можех да повярвам. Честно казано, не можех да повярвам, че бял пич го прави. Но Walter си беше истинско копеле. Беше много навътре в нещата. Подлудяваше всички, но някак си станахме приятели с него и бях допуснат зад бариерата. Повечето хора, не разбираха колко приятен човек беше. Не се доверяваше на никого. И по-късно разбрахме, че е бил прав, защото всички окрадоха идеите му!”
Отговорен за упсеха на Ten Percent, първият комерсиален рилийз на лейбъла Salsoul, Gibbons започва да работи и по повечето от парчетата от каталога на Salsoul (лейбълът Suss, издава тройно CD с ремиксите на Gibbons върху парчета от каталога на Salsoul през 2004). Gibbons работи продължително в Blank Tapes Studios, собственост на Bob Blank. “Начините, по които правеше парчетата по-добри, беше наистина вдъхновяващ,” казва Blank. “Той щеше да каже, “Нека вземем водещата част от парчето и да я направим солова.” Беше яко, тъй като вместо да променя контекста на парчето, той казваше, “Тази част е спотлайта в едно велико парче; ще ми се всички да се фокусират в нея”. Беше умен подход.”
Walter става Християнин и отказва да пуска парчета с негативни послания (Tony Smith си спомня, че е отказал да пусне Devil’s Gun на CJ & Co, например) и ограничава DJ-ските си изяви, губейки много възможности за ремикси. Въпреки това, той прави забележително завръщане през 1980, когато напълно преобразява малко известното парче Set It Off на Strafe, a яркия proto-house/electro саунд на парчето се превръща в абсолютен underground хит от двете страни на Аталнтика.
Има двама артисти, които отнемат короната на Walter, с което започват да очертават границите на един ремикс: Larry Levan и François Kevorkian. И двамата залагат основно на dub вдъхновенията идващи от dance парчетата в Англия по това време и по-конкретно Love Money на TW Funk Master. Първият, Larry Levan си работи още от зората на disco-то. Като тийнейджър, той и най-добрият му приятел Frankie Knuckles работят за Nicky Siano, помагайки му в организирането на неговите Gallery партита. Пускал е на няколко места като Continental Baths* и Reade Street**, но отварянето на Paradise Garage*** е голямата стъпка в кариерата му. Най-забележителните му ремикси, съвпадат именно с новото му резиденство там, първият от които е брилянтанта му преработка на C Is For Cookie на Cookie Monster, превръщайки дискажната Улица Сезам във funk чудовище, което станало любимо и на новите hip-hop DJ-и, работещи в Бронкс и отвъд.
В началото на 80-те, той започва да променя това, което ремиксите могат да бъдат, не само чрез комерсиалните ремикси, които прави за градските disco лейбъли, но и чрез собствените си продукции, които издава под два псевдонима – Peech Boys, чието парче Don’t Make Me Wait вдъхновява мнозина, и Man Friday. Arthur Baker, чийто проект Rockers Revenge е вдъхновен именно от работата на Levan, кзва: “Очевидно бях вдъхновен от парчето на Peech Boys. Всички бяхме. Когато звукът от пляскането с ръце се разнесеше наоколо… Боже!” Вероятно обаче, върховата точка в ремикс кариерата на Levan е EP-то на Gwen Guthrie – Padlock, работата по което се проточва месеци напред.
Danny Krivit става близък приятел на Levan. “Беше като малко дете. Много енергичен. Той харесваше светлините – специални и големи. Големи, ярки светлини. Дисниленд. Когато излезе Star Wars той каза, “Ох, трябва да отидем на премиерата.” Харесваха му такива неща.”
Krivit присъства на много от сесиите на Guthrie. “Той беше кошмарът за звукозаписните компании,” спомня си Krivit. “Закъсняваше много, и когато беше там всичко опираше до социални контакти и наркотици. Евентуално пристъпваше към миксиране, но лесно се разсейваше. Така че миксът вместо за ден примерно, ставаше след седмици. Спомням си, че проекта на Gwen Guthrie не беше предвиден изобщо. Той трябваше да ремиксира само едно парче, Should Have Been You, но накрая ремиксира всички парчета. Така че, това се превърна в в една от най-продуктивните сесии, които е имал. Когато обаче, им ги представи, те се ядосаха заради цената и времето, което е отнело, така че ги отложиха. И в следващите година-две, той просто пускаше в Paradise Garage.”
Парчето Seventh Heaven обаче, помага при очертаването на нова посока в dance музиката. То, заедно с други ремикси като невероятното You Can’t Hide Your Love на David Joseph и гоерспоменатото на Peech Boys, съчетават електроника с традиционни disco инструментали, създавайки мост между disco-то и предстоящата поява на house музиката (и нейният ню йоркски братовчед – garage стилът, произлизащ именно от клуба на Levan).
Работата на François Kevorkian с Prelude Records, е също от значение при начертването на новите територии. След като се мести от Франция, за да учи под ръководството на jazz-fusion барабаниста Tony Williams, François прави и първият си успешен пробив заедно с Gibbons в Galaxy 21. През първите си студийни сесии, той събирал различни break едити, които Gibbons пускал на живо в клубовете, като Happy Song And Dance на Rare Earth.
“Просто копирах, това което Walter правеше с Happy Song. Правех всички онези малки звукови ефекти, които бяха като концентрирана енергия; беше трудно за един DJ да прави всички онези яки неща постоянно и през цялата нощ, така че моите ефекти се оказаха като един вид формулата на успеха.”
Седмица след като му предлагат пост за А&R мениджър (Artists and repertoire), François няма представа какво трябва да прави A&R мениджъра, и той си остава в студиото работейки върху ремикс на парчето In The Bush на Musique. “Това парче ни отвя,” разказва François. “Направо избухна. Където и да да отидеше през лятото на 78-ма, звучеше това парче. Занесох го в Paradise Garage и Larry го обикна.” François става щатен ремиксатор за Prelude Records, като е отговорен за много от техните рилийзи, между които и хитови издания като You’re The One For Me на D-Train.
Разбира се, Moulton, Gibbons, Levan и Kevorkian не са сами. Сред другите пионери на ремиксите са David Todd & Nick Martinelli, Morales & Munzibai, Tony Humphries и Shep Pettibone, които по-късно работят и с Madonna. Тези основоположници на ремиксите, полагат солидната основа, от която по-късно тръгва house музиката, обединявайки електронна инструментация, drum машини и dub техники в техните ремикси и продукции, по начин по който промяната от disco към house в Ню Йорк става почти незабележима. Както един от основателите на West End Records – Mel Cheren коментира, “House музиката е disco без излишни разходи.”
По материали от mixmag.net
GLOSSARY:
* Continental Baths – гей баня/сауна в подземията на хотел Ansonia в Ню Йорк от началото на 70-те години. Банята разполагала с дансинг, кабаре lounge, сауна, плувен басейн, двуетажни легла и малки помещения за усамотение, с които разполагат всички гей сауни. Помещенията били с капацитет за 1000 души денонщно. Continental Bathhouse имала система за предупреждение при полицейски проверки, вътрешна клиника за болести предавани по полов път, душовете били снабдени със шампоан A200 против въшки, диспенсъри с вода за уста и вендинг машина с K-Y Jelly лубрикант. След 1974 гей сауната започва да губи голяма част от гей клиентите си, заради все по-големия брой стрейт хора, които започват да я посещават. А през 1980 бива затворена окончателно след избухването на СПИН епидемията.
** Reade Street – Улица пресичаща Broadway в Манхатън, Ню Йорк.
*** Paradise Garage – култова дискотека в Ню Йорк, която освен принос в развитието на съвременната dance и pop музика, е имала и важна роля за LGBT обществото и клубната култура, като цяло. От там тръгва и понятието “garage music”, което не винаги трябва да се свързва само и единствено с електронната музика. Клубът е спазвал стриктна политика по отношение на допусканите посетители. В него НЕ са се сервирали храни, алкохол и каквито и да било други напитки. Основната идея на клуба е била да събере на едно място различни по пол, раса, класа и сексуална принадлежност хора, обединени от любовта им към музиката.
