Във времена, в които Skrillex, получава награди Grammy за парчета, правени с лесно достъпен software инсталиран на лаптоп, Paris Hilton има DJ резидентство на Ibiza, голяма част от публиката не прави разлика между trance и techno, а успеха се измерва с брoя like-ове и share-и във Facebook, не е трудно да си представим David Beckham, като DJ. Не така, обаче, стояха нещата в средата на 90-те, още повече в град, като Берлин.
Steffen ‘Dixon’ Berkhahn е роден през 1975 и гради кариера на обещаващ млад футболист, до момента, в който не претърпява контузия, която слага край на играта му на терена. Тогава се влюбва в музиката и клубния живот на Берлин. Разбира се, нещата не са толкова лесни, колкото изглеждат днес, а публиката е безкомпромисна в присъдата си. Dixon успява да се научи бързо. Улавя настроението на публиката чрез музиката, усъвършенства техническите си познания и разбира се, успява да задържи максимално хората на дансинга. Отдаден изцяло на новото си амплоа, приемащ напълно сериозно това, с което се занимава, музиката бързо изпълва съзнанието му и той се отдава изцяло на нея без да гони славата и успеха на всяка цена. Така, през годините, Dixon се превръща в символ на house и techno музиката и един от най-търсените DJ-и в света.
През 2005, съвместния проект Wahoo между Dixon и Georg Levin за лейбълът на Jazzanova – Sonar Kollektiv, е първият му директен сблъсък с продуцентството. С опитът натрупан през годините, той уверено се впуска да изучава тази област, като помага на други артисти да открият и развият техният собствен музикален стил, давайки им насоки при ремиксиране или усещайки потенциални хитмейкъри. Добрите практики в това отношение, раждат и един от най-успешните лейбъли – Innervisions. Лейбълът, всъщност, се ражда, като под-лейбъл на Sonar Kollektiv, за който отговарят Dixon и Ame. След изключителния успех на EP-то на Stefan Goldmann – Sleepy Hollow от 2006 година, лейбълът се трансформира в независим и Dixon и Ame яхват вълната на успеха. През 2011, Innervisions започва и самостоятелна дистрибуция на каталога си.
В последните няколко години, Dixon избягва да дава интервюта. А когато го прави, внимателно подбира за кой го прави и на какви въпроси да отговаря. Нормално, това превръща Dixon в един от най-желаните събеседници, а всяко негово интервю в сензация. В октомврийския брой на Crack Magazine, Robert Bates разговаря с германеца за Innervisions, DJ сетовете му и последиците от разрастването на dance индустрията, а ние ви предлагаме по-интересните моменти от интервюто. Припомняме ви и Essential Mix-а на Dixon от средата на септември, по време на който един от най-влиятелните хора в електронната музика – Pete Tong, го обяви за гениален. На нас не ни остава нищо друго, освен да се съгласим!
Разкажи ни за успеха на Innervisions? Как се справяш?
Всичко, което съм постигнал в музикалната си кариера, е благодарение на практиката. В началото всичко започва с огромен ентусиазъм. Ентусиазмът води след себе си хиляди грешки, от които се учиш и които преодоляваш. Това се случи и с Innervisions. През годините постепенно дефинирахме за самите нас, какво всъщност искаме да бъде Innervisions. След време започваш наистина да се питаш защо харесваш даден трак – защо сега? Защо точно този артист? Защо не другият? Мисля че, факта че всъщност ни е грижа за това какво издаваме, начина по който го представяме и начина по който продаваме продукцията си от собствения ни store, са основните причини за успеха ни.
В последните няколко години се беше съсредотичил в турнета и развитието на Innervisions. През 2013 отново имахме възможността да чуем нещо от теб. Ще продължи ли тази тенденция?
Всъщност вече се чувствам доста по-удобно в студиото. Предстоят няколко неща – парче с Guy Gerber, remix за Mathew Johnson. Току що издадох remix за Mano Le Tough. Работя и по някои вътршни проекти на Innervisions. Все пак не възнамерявам да се впускам, много в продуциране, защото съм доста бавен в това отношение.
По време на сет, обикновено пускаш по някое кривашко парче. Това тест за публиката ли е или просто се забавляваш?
И двете. Дори и да обожавам някое парче, след като го пусна 10 поредни вечери, вече ми писва от него. Ще ми се да се позабавлявам. Това, междудругото, е и най-важното правило, с което всеки DJ трябва да се съобразява по цели две причини. Първо, не ми се ще да стоя там като някаква машина. Второ, ако се забавлявам, винаги пускам парчета, в които вярвам. По този начин изпращам истинско послание: винаги трябва да си откровен и преди всичко да пускаш за себе си. Звучи доста егоистично, но не е. Ако спазваш това правило, публиката получава най-доброто от теб и това те прави значим. Като DJ, би трябвало да пускаш неща, които наистина харесваш, в противен случай си като всички останали 90% от DJ-ите. Трябва да отбележа, че при обикновен дву-часов сет, винаги се опитвам да създам поне 2 запомнящи се момента. Не да пусна 2 големи хита, а да превърна въпросните кривашки парчета, които харесвам, в хита на вечерта. Приготвям си сета същата вечер, а не предната, така че след 30 минути да мога да пусна въпросното парче и да накарам публиката да избухне, а не да се оттегли към бара.
Сета ти от Boiler Room с Ame е истинско приключение: бой с възглавници, разскъсани възглавници, пух, Paul Simon. Беше ли забавно да изпростееш малко повече, отколкото нормалния медиен образ на DJ-ят позволява?
Определено! Дълго време смятах, че да си DJ означава да показваш на хората, какво всъщност е хубавата музика. Бях забравил елемента със забавлението. След няколко години, осъзнах, че трябва да балансираш с двете страни на професията. Трябва да можеш да се приспособяваш към ситуацията, да усещаш различни емоции. То е като да не искаш всяка сутрин да закусваш с мюсли – искам мюсли два пъти в седмицата, след това искам яйца или нещо друго. И решихме да пуснем Frank Ocean по средата на сета, и всички бяха много изненадани.
Наскоро мина първото ти от общо три участия за този сезон в Warehouse Project, наближава Movement Festival, където ще пускаш с Magda, Visionquest и Ben Klock. Как смяташ да се представиш?
Всъщност не мисля да пускам по-различно. Преди си мислех, че по фестивали трябва да избухвам някак повече, и обикновено не минаваше много яко, защото има DJ-и, които го правят по-добре от мен. Сега вече си пускам нормалните за мен неща. Warehouse Project не е по-различно. Ако правя това, което правя, отстоявам себе си. Вероятно 30% от публиката, ще харесат DJ-ят преди мен и ще ме сметнат за некадърник, но поне имат мнение. Ще ме запомнят, като тъпанар. Но аз наистина искам да оставям впечатления. А и вероятно други 30% ще са възхитени от мен. Все още незнам къде ще пускам – в голяма или малка зала, но това определено оказва влияние при подхода ми. Зависи от много неща… Колко момичета ще има, добро ли е озвучаването, какво ще пуска DJ-ят преди мен, дали съм изморен… Има хиляди фактори, които правят всеки сет различен.
Наскоро заклеймиха Warehouse Project, като парти с разрастващи се корпоративни интереси. Според теб, защо разпъват на кръст, индустрията свързана със забавления?
В началото, като започнах да излизам, срещах готини хора и исках да съм като тях. Но когато нещо се разраства, тълпата вече не специална и затова хората започнаха да се разграничават от това. Искат да имат онова единствено нещо – дори във времената на Facebook – онова единствено парти, за което само те знаят, и което е невероятно. Това е идеалът, който всички търсят. Оттам идват и критиките – никой не се чувства специален вече. Сега хората само хейтят. А хората, които хейтят, го правят по-бързо от тези които имат да кажат нещо добро. Виждам го в собствения си профил във Facebook – ако ме критикуват, ме критикуват на мига. Още от клуба, постват неща от сорта на: “Това е тъпо!” Хората, които ме харесват, реагират два-три дни след това. Ето защо партитата ни през 2014, няма да бъдат обявявани никъде – нито във Facebook, нито във Resident Advisor. Никъде. Ще правим партита, за които сами трябва да разбирате. Ще трябва сами да проучвате, за да си върнете онова чувство за специалност. Това няма как да се случи за всички партита, разбира се, но за повечето няма да има никаква информация в интернет. Или ще чуете за тях от приятел, или не.
Цялото интервю на английски може да прочетете тук.